Преди време в едно онлайн издание четох, че над 70% от българите не са спортували никога! Този факт не само ме изуми, но и ме натъжи. Натъжи ме силно!

Много от вас знаят, че се занимавам от малка с кулинария, че обичам фотографията, и че голяма страст са ми автомобилите, но малко от вас знаят, че преди години (добре де, преди много години :)) завърших спортно училище. Училището всъщност беше първото ми училище и изборът му не беше никак случаен, но много стандартен. Под стандартен имам предвид, че родителите ми избраха едно от най-близките до вкъщи училища, а в моя случаи – и „проверено” от брат ми, който преди това учеше там. Училището беше 57-мо Спортно Училище „Св. Наум Охридски”. И така, от 1-ви до 7-ми клас учих в спортно училище и противно на нагласата на над 50% от хората, не излязох глупаво дете без идея какво иска да прави по-нататък. Защото спортът учи на много. И това много съвсем не се изразява само в това да отидеш на време на тренировка, да си изпълниш упражненията и да си изиграеш играта… Спортът учи на дисциплина, отговорност. Спортът изгражда характер, воля и ни дава здраве. Сигурно ви звучи високопарно, но е точно така! Човек изглежда и се чувства много по-добре, когато спортува. И това се предава на хората наоколо. Те го виждат, усещат емоцията. Това е нещо като „предай нататък“. И точно това ме амбицира от днес да се опитам да „предам нататък” моя спорт. Кой е той, ли? Една част от вас (тези, които ме следват в Instagram) вече знаят кой е, а за останалите ще поясня – бокс.

Да, бокс. Знаете ли, всеки път когато някой, който не знае какво тренирам, ме попита, и аз му отговоря с бокс, реакциите са няколко: гледат ме странно и въпросително; гледат ме с изненада, че дори и страх; за щастие, има и такива, които ми казват: „това е страхотно!” и ми се усмихват искрено, разпитват ме къде и кога тренирам, по колко пъти седмично, как се чувствам от това. Именно заради тези третите, но първи по важност, реших да започна тази рубрика. За да им предам частица от моята искра в спорта. Но това далеч не е единствената причина. В  тази статия ще споделя случващото се с мен в залата и поради една друга, много важна за мен причина – сигурна съм, че ще е важна и полезна за много хора. Тя е здравето. Сега ще конкретизирам. От 7 години съм с диагноза Хашимото на щитовидната жлеза, а от 4 години се отключи и Базедова болест. Освен щитовидната жлеза, в моя организъм страда и хипофизата, от 5 години насам (диагноза: аденом на хипофизата, на „български”: микро-тумор в мозъка). Тези състояния (не искам да наричам болести, защото звучи лошо), ме докараха и до оперативна намеса за отстраняване на микро-тумор, т.нар. киста,  на яйчника. И след хиляди терапии, ходения по мъките – от лекар на лекар (все препоръчани, професори, гурута или какви ли още не…), от хомеопат на билколечител, терапевт… и всичко, което може да се сетите, в един момент ми писна от всичко това. Реших да си направя пълни изследвания на всички засегнати (горе изброени) органи, както и контролни/профилактични изследвания от тип стандартни, и се запътих към залата за бокс. Всичко това се случи преди четири месеца. Колкото е малко, толкова и не е малко това време, защото за четири месеца освен физическото ми състояние се подобри и здравословното, а от там и психическото.

  • Искам да вмъкна нещо много важно, всичко се случва под лекарски контрол на единствените лекари, в които имам доверие (двама ендокринолози и двама гинеколози).

И така, влязох в залата… Там се запознах с изключителен човек – Красимир Чолаков.

 

Човек, на първо място той е истински голям човек, един от най-добрите ни боксьори, един истински боец преминал през много големи изпитания в живота си. Първото нещо, което той ме попита е как се чувствам, как съм, как съм решила да отида на бокс. Като бивш спортист много добре знаех, че ако споделя за здравословното си състояние, всеки нормален треньор ще ме тренира „по-леко”, а аз не исках това, и затова отговорих само, че съм добре и тренировката започна. Мина час време и тренировката приключи. Краси ме посъветва като се прибера заедно с топлия душ да взема и аспирин, защото все пак не съм стъпвала в зала от години. Тръгнах си от залата, прибрах се, взех си топъл душ, изпих два аспирина и си легнах с мисълта, че на другия ден ще съм отпочинала и няма да ме боли нищо, защото пих аспирин. И тук следва едно голямо НО, когато се събудих сутринта бях като пребита. Меко казано. За човек , който преди толкова години е спрял спорта, преживял е няколко операции, едната, от които коремна, но никога не спиращ да се разхожда из Витоша и всички паркове в София, както и пътуващ и обикалящ толкова много колкото мен, не ми беше минавало през ума, че точно една единствена тренировка ще предизвика толкова физическа болка в мен. Следващата тренировка предстоеше след едва един ден, а аз не можех да ходя изправена. Въпреки това отидох. Бавно, но търпеливо издържах на цялата тренировка, и както след всяка тренировка по бокс, след бокса идва ред на коремните преси. Със сетни сили направих 60 и усетих как повече няма да мога да стана – мислех си, че е било голяма грешка, след толкова дълго време липса на тренировки, след операцията и цялостното ми здравословно състояние какво съм си мислела, че ще стане изобщо… И така лежах на ринга плачейки от болка и същевременно тъга, че не мога да стана, не мога да помръдна даже. В този момент Краси ме видя и тревожно дойде при мен да ме попита какво става, защо съм в това състояние. Тогава дойде моментът ми на откровение. Разказах му за здравословното ми състояние и му обясних защо не му споделих за това още на първата тренировка.  А той ми каза, че всичко ще е наред, и че само не трябва да се отказвам, защото каквото и да се случва животът е хубав и трябва да се живее с позитивизъм. Аз се усмихнах и му казах „добре, ще се опитам да стана сега пък ще видим какво ще се случва после!” И станах. Трудно беше, но станах и се отправих към изхода. А той ме погледна и ме попита как съм и дали ще се върна отново в залата за следващата тренировка, казвайки ми „не се отказвай, има смисъл!”. Аз му отговорих, че няма да се откажа. Просто не съм такъв човек. За добро или лошо, аз съм изключителен инат, и наумя ли си нещо, кръв да пада от небето аз ще го направя. Тръгнах си от залата много замислена. Въпросите бяха много… Но продължих. След три седмици вече нещата стояха по друг начин. Тялото ми свикна на това натоварване, мускулната треска я нямаше, чувствах се като нов човек. И бях нов човек! Ден след ден организмът ми се възстановяваше и подобряваше. Умората, която ме задушаваше от щитовидната жлеза намаля, както и част от другите симптоми. Това е много важно за мен, както и за всички хора с този проблем. Щитовидната жлеза, както си личи от името й, служи като щит за организма на всеки човек. И когато тя не работи правилно, както е в моя случай, това оказва влияние на целия организъм (умора, отпадналост, чувство на тревога, „отслабване” на ума, чувство за постоянно топло или студено, суха кожа, косопад, повишен апетит, напълняване или отслабване, и още редица анормални усещания). Тук е моментът да вмъкна нещо много важно – не съм лекар, и статията не е написана с цел самолечение. Редовните прегледи и изследвания при специалист са изключително важни! Всеки организъм е различен и реагира по различен начин!

В този ред на мисли, скоро отново ходих на изследвания и са малко по-добри. Сигурна съм, че спортът им е оказал влияние, и че ще стават все по-добри. А до тогава продължавам с тренировките всяка седмица.

 

Всеки, който се припознае дори малко в моята история или пък просто е любопитен към този спорт, е добре дошъл в залата – до нас в съседните зали има и фитнес, танци, канго джъмпс и още много красоти :)))

Ще се радвам да се присъедините във Фейсбук страницата ми www.facebook.com/thepassioninmylife/ и в Инстаграм профила на блога – www.instagram.com/thepassioninmylife/.